22:30

09.02.18

16034

0

1

0
Христос е вечният революционер

Проф. Николай Майсторов е един от най-отличаващите се български художници през последните 40 години. Всяка от картините му е преживяване. Роден е през 1943 г. в София. Завършва Художествената академия в класа на Ненко Балкански. През 2014 г. Софийска градска галерия приюти над 100 негови платна под наслов "Апокалипсис сега или винаги". Две години по-късно - на 8 март, в галерия "Райко Алексиев" Майсторов откри последната си засега голяма изложба 100 икони х 100 сонета, вдъхновена от любовната лирика на Пабло Неруда. В момента подготвя нов мащабен цикъл творби, провокирани от Евангелието.

- Професор Майсторов, библейските мотиви са основна част в творчеството Ви. Кога един творец се обръща към Светото писание, за да търси сюжет и вдъхновение?
- Човек не може да си отговори по принцип какво е животът, камо ли какво е той самият и защо прави това или онова. Може би външните обстоятелства имат някакво значение за него. Може би моята баба на времето - тя беше дълбоко религиозен човек, изведе една образна стойност на религията и това създаде някаква домашна атмосфера за мен. В последствие съдбата даде своя резултат - един приятел емигрира и когато си отиваше, преди преврата, ми даде голямата книга Библията. Започнах да я чета. И това изведнъж разкри пред мен един свят... Това са случайни провокации, външни обстоятелства, които обаче извеждат нещата в дълбочина. Когато човек изгражда своето самосъзнание, започва да преценява живота си и своите вътрешни подбуди. Така че моята вътрешна подбуда, без да я обяснявам, създаде отношение към Библията.

- Вярващ човек ли сте?
- Да, но не религиозен. Но аз винаги извеждам разлика между вяра и религия. Религията е онзи ритуал, който определя една вяра в дадени обстоятелства, в дадена държава, в дадено племе. Като българин съм православен, но не функционирам религиозно. Отивам в черква когато искам, не спазвам празниците.

- Рисувал ли сте икони?
- Не. Иконата е част от канона. За мен изкуството е извън канона. Това е част от моята вътрешна свобода, от моето вътрешно самосъзнание. Мразя всякакви ограничения. За това ми помага даже и паметта. Аз имам лоша памет, чета хаотично, забравям всичко и някак си сякаш вътрешната ми стойност за истина определя моя път.

- Библията е съвкупност от ценности. Напоследък покрай дебата за Истанбулската конвенция под въпрос беше поставена основна ценност не само за българите - семейството, бракът. Какъв е вашият коментар?
- Аз съм много доволен, че църквата най-после зае своето реално пространство. Тя би трябвало отдавна да го е заела, да коментира нашия социален живот, нашата същност като българи. Това рядко се случва, за съжаление. Но тук църквата се намеси съвсем на място и реално.
Самата конвенция е твърде сложна. Тя на пръв поглед носи своята положителна характеристика, но в превода си крие уловки, провокация за така наречения трети пол. И това е хубаво, че българите, институциите осъзнаха тази провокация и реагираха много стойностно. В този смисъл дебатът е много навреме и като българи, и като държава, и като нация ние не трябва да подписваме наготово подадени неща, а трябва определено да осъзнаем истината. Не по принцип истината, а истината за нас, за българите. Това включва много неща. Кои сме ние, що за традиции имаме, що за религия, що за семейно корени, семейни...Всичко това трябва да определи нашата истина към тази конвенция и да защити нашето право, нашето исконно българско лице. В този смисъл аз подлагам на съмнение всяка наложена отвън истина, защото си позволявам да я преценявам вътрешно като българин и индивидуално като човек.
Наскоро даже се стреснах едно интервю на един уважаван от мен българин - Калин Янакиев, философът, защото се изказа "за" с брутална предопределеност към черното и бялото. Учудих на неговата озверялост. Учудих се, че един философ си позволява така ограничено да погледне нещата само от едната страна. Философът затова е философ, защото той разглежда, така да се каже, битието от няколко стойности.

- Ако трябва да нарисувате социалния пол, за който толкова много се говори, как би изглеждал той?
- Не. За мен този въпрос не седи като екзистенция. Не ме вълнува. Аз съм отворен човек към правото на личността да се предопределя, но защитавам винаги първични истини, които не трябва да се пипат. Те са, така да го кажем, божествени истини, които определят статута на света или на даден народ. Иначе става анархия, ако говорим за абсолютна свобода. Няма такава свобода. Може да има тотална вътрешна свобода. Но излизайки навън, тя носи своите вече ограничения. Тоест - личността се ограничава спрямо другите, спрямо статута на държавата. Излизайки навън, тя трябва да бъде част от статута на българина и да преценява нещата от тази гледна точка. В този смисъл за мен не съществува трети пол. Това е избор на отделни хора, така построени от природата или така деформирани от една цивилизационна цена за някоя истина. Но това си е тяхно право в локален, в интимен смисъл. От тук нататък те трябва да ограничат своето чувство на агресия и да не се опитват да го налагат като обществен статут. Аз съм против налагането на това като нещо официално. Трябва да имаме деликатно отношение към тези хора, те трябва да извеждат своето право да живеят както искат, но не да определят пътя на другите и да го натрапват.

- Определяте себе си като фигуративен художник, чиято основна тема е човекът. Защо избрахте точно човека - възможно най-противоречивото същество в природата?
- Задавате ми въпрос, свързан със самопознанието. Но моето самопознание не са думите. Аз се самоусещам, моето самоусещане е раздвоено и винаги статутът на някаква вътрешна стойност на истина, на морал, ме преценява какъв да бъда. Някаква интуиция.

- Чувала съм, че във всяка картина сте нарисувал и нещо от себе си...
- Да, за мен изкуството е автобиографичен момент. Защо го казвам? Защото независимо, че човек се изменя във всяка секунда, той е един и същи. Но това е хубавото в изкуството, че човек, ако е искрен към себе си, отразява тази колеблива секунда в живота си, в неговите мисли и затова неговото изкуство, ако той е такъв, е различно, не се повтаря. Ако той деградира в своята мисъл, застине в самохаресването си, в това, че не може да произвежда пространство на преживяване, той е вече свършен за изкуството и в този смисъл той ще бъде статичен. А статиката е смърт за изкуството. И в този смисъл наистина моето изкуство е една автобиография, но това отразява всеки момент от моя път като самоусещане за нещата. И затова се опитвам общо взето да не преценявам своето изкуство, да го забравя и да нямам граници на моите качества дали съм добър или лош, а да изпитам удоволствието, че живея чрез изкуство и да го показвам. От тук нататък хората ще преценят дали това има или няма никакъв смисъл. Това не ме интересува. Моят смисъл е да съществувам и да живея, и да работя. Аз работя чрез изкуството. Но изкуството става изкуство когато започва да кореспондира със зрителя. Тази връзка е много необходима. Но като творец аз не мисля за това, а го предоставям, практически контактът със зрителя завършва моя процес към дадена изложба. И горе-долу тогава регулирам себе си като резултат и като удоволствие от своята работа.

- Критиката има ли значение за Вас, преживявате ли оценките, които получавате?
- Това е любопитство, по-скоро проява на любопитство. Човекът все пак е същество от екипност. Диалогът му е необходим, за да се огледа. Човекът срещу него е огледало на собствената му същност. Чрез човека отсреща той вижда себе си. Човек трябва винаги да има огледало пред себе си, иначе ще престане да се самоусеща и ще се самозабрави. Навремето си задавах въпроса как първобитният човек се е оглеждал - физически. И си казвах, че той все пак е имал огледалната повърхност на водата и е имало е начин да види своя образ...
За мен е много важно да виждам образа чрез човека, който е срещу мен, и това е приятелството. То е взаимен, така човек преоткрива себе си. Мисля, че животът е постоянно преоткриване на себе си в някаква степен. Не на отговор, а на преоткриване. За мен отговорът е усещането. А усещането е движение, това е пътят. Моите образи може би са такъв резултат - на самоусещане във времето, в изкуството.

- Акцентирайки върху човека, намерихте ли отговор на философския въпрос какво е човек - сам Бог, грешка на боговете, Дявол или нещо друго?
- Това е дяволски въпрос. Нямам право да отговарям. Вярата е нещо буквално. Или приемаш статута, че си роден от майка или казваш светът е роден от Бог. Трябва да има първопричина. В този смисъл аз не съм материалист и вярвам, че сме възникнали в идеалния смисъл на една мисъл, на една божествена мисъл и тази мисъл носи своя материален резултат във възникването на света, а оттам и на човека. Но човек в неговата душевна стойност носи тази небесна предопределеност. Той е едно раздвоено същество между небето и земята. И това е неговият път на намиране към себе си, към духовното и към материалното.

- Новият ви проект е не по-малко мащабен от другите. Разбрах, че включва много картини. Разкажете ми за него.
- Проектът е от около 50 картини като краен вариант. Отдавна го мисля, проектирам го около две години. Това е моят прочит или моята провокация на Четирите евангелия. Христос ме провокира в две посоки. Първо като Бог, в който аз извеждам своята слабост, своя страх и чрез молитвата, чрез мисълта към него придобивам цената на възможност да живея. На някакво спокойствие, че има нещо над мене, което се грижи. Човек е едно дете. Както едно дете има отношение към родителите си и добрата дума на бащата и майката определят неговия статут като възможност да живее истински, така вярата към Бога е начин да живееш истински. Това е едната провокация. Другата е, че за мен Христос присъства и като човек. Това е вечният революционер. За мен понятието революция и революционер крият една метафора, изключителна, и винаги съм се възхищавал от тези хора, които определят, дали са били буквално прави или не, които определят своята позиция към някаква идея и умират за нея. Те възкръсват, за да се опитат да извадят хората от лъжата на своето изявление. Христос е такова нещо. Той възкръсна, за да ни извади от греха. Грехът. Това е една революция. Когато четем сюжета на четирите евангелия, виждаме човека, който се бори спрямо статута на една еврейска религия, спрямо ограниченията, спрямо отношението му към греха и той променя света. Самата институция, църквата, не преживява по този начин Христос, идеализира го и го вкарва в една омекотена линия. Но иначе той е човек. Изведа ли образа в неговата сюжетна линия, виждам един буквален борец за истината. А истината винаги е една в момента, когато се преживява. Той е търсил новата истина към индивида, към човека, към свободния човек. Човекът има правото да греши, но и да се пречисти. Имам предвид блудницата. В този смисъл тази вътрешна свобода на този вечен революционер за мене го родее с Бога. За мене същността на божествената истина е най-свободната истина. И в този смисъл един освободен човек тотално се родее с тази истина и затова той е син Божий и за мен много хора могат да бъдат синове на Бога. Това може да бъде една безкрайна верига от единици богове. Те са съпричастни на голямата същност, същевременно те са пратеници на тази същност, проводници на тази същност, те са синове на Бога. Тази втората линия за мен е много важна - да се захвана и да изведа този път на Христос като един вечен революционер. И в този смисъл бих извел като съпричастни богове един Левски, един Ботев, един Че Гевара. Аз правя този паралел. Може тези мои думи да не се харесат на някого, но ме запитахте и аз ви отговорих искрено.

- Означава ли това, че тези образи - на Левски и Ботев, на такъв тип вечни революционери, ще присъстват в новия Ви цикъл?
- Не, няма да присъстват в този смисъл. Аз извеждам сюжетната линия, но чрез страданието. Извеждам страдащи, раздвоени човешки образи.

- Това ми прави впечатление - основна идея в картините ви е страданието, трагедията. Защо?
- Животът по принцип е страдание. Щастието е някаква химера. Може би преживяването на страданието е самото щастие, осъзнатото страдание е самото щастие. Да прехвърлиш страданието, да го издигнеш, да го извисиш е вече щастие. Ти го одухотворяваш. Грубото страдание е самата материя. Когато то се преживее над материята, когато се примириш, когато го трансформираш, когато го осъзнаеш като път, то вече е щастие.

- Резултатът от преживяната болка е щастие?
- Да, точно така.

- Пишете и стихове.
- Пиша нещо, да.

- В творческия процес свързани ли са двете нещата - картините със стиховете?
- Не знам, те са случаен процес. Напоследък рядко пиша. Те са прочистване на душата ми. Много интуитивен процес - сядам, пиша произволно... И в даден момент след това ги преправям много пъти. Усещам, че в тази претрупаност от думи има някаква логика, някаква линия. Това, което съм усещал като звук на настроение, се е появило и като го пречистя, то вече се превръща в някаква поезия.

- Непрекъснато говорите за усещане. Усещането е основата на творческия процес. А Вие казвате, че вярвате не толкова във вдъхновението, колкото в работата. Защо?
- Аз много трудно - не знам дали съм мързелив по природа, но много трудно се отварям. Творческият процес за мен е много труден. Той не е радост. Когато вляза в ателието, започвам да се измъчвам, появяват се съмненията. Губя много време да пречистя себе си, да сложа боите и т.н. И изведнъж, когато съм сам, подсъзнателно започвам да цапам. Така да избистрям душата си и може би 2-3 часа така лежа в този сън, полуосъзнат процес на творчество. И когато се изморя тотално и се прибера вкъщи, може да изпитам някаква задоволеност. Това е моето щастие. Иначе съм нещастен и самотен човек.

- Преподавате в Нов български университет. Кой е най-важният урок, на който учите младите хора?
- Не съм академичен тип и нямам подготвени лекции. На студентите преподават импровизирано - както дойде в момента. Има някаква магнетичност, която се получава. Момчетата изчезнаха, само на момичета преподавам. С тях е по-лесно. Но съжалявам, че в последствие самият социален живот на една жена е по-сложен като творчески процес и много качествени таланти се стопяват.

- Какво вълнува младите хора днес като тема на творчество?
- Нищо не ги вълнува. Трябва да ги заразиш. И най-странното е, че когато сме в ателието, работя, заразявам ги, не им говоря за големи неща. Темата, върху която работим, е човешкото тяло, но не като илюстрация, а като провокация, като образ, като структура, като композиция, като пластика. Не зная какво им говоря, но работят, слушат ме и има резултати. Винаги се стряскам, когато трябва да пиша примерно планове за преподаване. Нямам такива.

- По какво днешните млади творци се отличават или са близки до вашето поколение или пък до старите майстори?
- Опитвам се нещата да бъдат по-скромни, да им внуша истина за образа, който може да бъде форма на израз, азбука. Искам да им внуша, че образът не е илюстрация, а абстрактна стойност. Независимо, че съм фигуративен художник, аз съм абстрактен в своята предопределеност като излъчване. Защото формата трябва да излъчва енергия, не сюжет. Когато е илюстрация, тя има своите граници. Изкуството трябва да бъде пространствена стойност на енергийно излъчване. Защото това, което внася човек във формата, е неговата енергия. Това е, както Бог материализира своята енергия, своето слово във форми, така и художникът по подобие на Бога материализира своята енергия във формата. Тогава изкуството действа.




www.standartnews.com © всички права запазени