21:55

05.02.18

3308

0

6

0
Шамарът – част от ДНК-то ни

Началото на годината мина под знака на ожесточените спорове за Истанбулската конвенция. Подпалена от някои политици, дискусията стигна до неподозирани апокалиптични прогнози как в близко бъдеще децата ни масово ще са хомосексуални, а българският народ ще се затрие окончателно и безвъзвратно. Основната тема от документа, а именно тази, свързана с насилието, някак се загуби и търпеливо чака някой да се вгледа и в нея.

А по тази тема има защо да се говори на висок глас. И то не само защото през същия този януари се нагледахме на насилие от всякакъв характер – убийство на бизнесмен, шесторна касапница, дете, което убива клошар, и не на последно място – бой и унижения на хлапета в детска градина. А защото шамарът е бил и си остава неизменна част от ДНК-то на голяма част от българите. Не на всички, но какво ще кажете за цифрата 350 000? Толкова наши сънародници смятат, че е нормално мъжът да удари плесница на жена си. Ей така - защото винаги има защо. Я вечеря не е приготвила както трябва, я не се е прибрала навреме или пък просто защото е

най-удобна да си изкараш яда

от сивия живот върху нея. Вярно е, че има и обратните случаи – на мъже, тероризирани и използвани от половинките си по всякакъв начин. Но агресията срещу жени е много по-разпространена. И мнозинството от хората приемат това за нормално. Друга част тактично и с малко погнуса отвръща поглед с аргумента „това са си семейни работи". На никой не му пука, че тези жени с години биват тероризирани в собствения си дом и пред очите на децата им. Някои ги обвиняват, че сами са си виновни, защото не напускат мъжете-насилници. Дали обаче си задават въпроса тези жени има ли къде да отидат, има ли кой да им подаде ръка, за да се измъкнат от омагьосания кръг на насилието? Колко институции или неправителствени организации в България има, които се занимават с подобни случаи? Не са много! Още по-лошо - децата, израсли в такива семейства, са белязани за цял живот. Или никога не преодоляват спомените за насилие и стават емоционално крехки същества, или копират поведението на родителя-агресор.

Как да очакваме от такива деца да не мислят

че един-два ударени шамара са в реда на нещата? За тях саморазправата и желанията, наложени със сила, са норма на поведение. Да не мислите, че бруталното отношение на възпитателките към питомците в бургаската детска градина „Брезичка" няма да бележи съзнанието на тези деца, когато пораснат. Със сигурност. Жалкото е, че има и много родители, които възприемат шамарите като нормална мярка за възпитание. Изнервени от ежедневието, отегчени до смърт от повтарящата се рутина, що да не си го изкараме на детето, което пищи вече цял час? То си е нашето дете и никой не може да ни каже как да го възпитаваме, пък и никой не е умрял от един-два шамара, я ме вижте мен. На колко от вас, признайте, такива размисли са минавали през главата? И как да не ви минават, когато и вие сте били възпитавани така? Матрицата в главите е трудна за разчупване. Тя няма да бъде разбита като с магическа пръчица от Истанбулската конвенция, докато не се преборим с манталитета си и с мисълта, че насилието е съвсем нормална част от живота ни, никой не може да ни спаси. Спасението започва вътре от самите нас.




www.standartnews.com © всички права запазени