11:25

11.11.17

16177

0

1

0

Професор Станислав Семерджиев: Живеем без историческа памет

от Албена АТАНАСОВА |

Професор Станислав Семерджиев: Живеем без  историческа памет

Никой в България не се учи от грешките си – нито от личните, нито от колективните, казва ректорът на НАТФИЗ

Професор Станислав Семерджиев, който е ректор трети мандат на НАТФИЗ "Кръстю Сарафов", е в поредна пред премиерна треска. Стенли е автор на сценария на "Разруха" - филмът на Петър Попзлатев по едноименния роман на Владимир Зарев, дефиниран от международните критици като явление в европейската литература. Самият професор има висок рейтинг в кинаджийските и академичните среди в чужбина - не само защото е основател на специалността "Драматургия" в Академията или заради дипломите си от Калифорнийския университет в Ел Ей, от практиките си в "Парамаунт пикчърс", от Мюнхен.
Стенли е вицепрезидент на CILECT - международната организация на кино и телевизионните училища. Разписва се със сценария на "Хотел България" по Нова, създава историята и продуцира "Авантюрата Хамлет", чиито режисьори са Ивайло Дикански и Грег Роуч от "Досиетата Х". Лентата е снимана на 7-те Рилски езера, а по-късно голяма част от вече готовите кадри изчезват. Семерджиев чете лекции и преподава в цял свят.

- Господин Семерджиев, какво е дереджето на българския артист тук и сега - независимо от жанра?

- То е като махалото на часовника. Има артисти, които са в изключително добро материално и морално благосъстояние. Има и други, които не просто едва свързват двата края, а едва оцеляват - и физически, и духовно. Но това е дереджето и на целия ни народ. В този смисъл българският артист не е нито по-привилегирован, нито по-наказан от останалите жертви на съзнателното затриване на нацията. Никоя власт не обича умните, талантливите и смелите. Дори когато я възхваляват, тя се опитва да ги подчини и държи в непрекъснат стрес. Още повече пък, когато й противоречат.

- Не е тайна, че преди вие да адаптирате сценария по романа на Владо Зарев „Разруха", други хора от арт гилдията напразно се опитваха да превърнат книгата в кино - как успяхте?

- Успехът на сценария в комисията на Националния филмов център се дължи на три причини. Първата е, че съумях да съкратя 600-те страници на романа в 100 страници драматургичен текст, без да загубя основните конфликти, мотивацията на персонажите и темите на автора. Второ, успях да пресека двете основни сюжетни линии, които в оригинала се развиват паралелно – едната е реална, а другата – въображаема в реалната. Много трудна задача. И трето, съкратих диалога, който е изключително красив, но твърде литературен, и да го превърна във филмов. И се надявам, че на актьорите им е било приятно да говорят с тези думи.

- Как звучат във филма основните теми в романа - упадъкът на политическата класа след 1989-а, търговията между институциите, личността, която е разкъсвана между властта, достойнството и любовта...

- „Разруха" е може би един от най-сериозните текстове в българската литературна книжнина през последните 25 години. Ненапразно е преведен и издаден в 15 държави. Времето, средата, нравите, които описва, са жестоки и мрачни. А за да може подобна картина да бъде възприета от зрителя по-ефективно, трябва да има хора, на които зрителят да симпатизира, на които да вярва, с които да се отъждествява. Но това не се случва с основните герои - Боян Тилев и Мартин Сестримски. Всъщност може би тъкмо липсата на надежда в образите е затруднила предишните опити за екранизация. Съсредоточих се максимално в изграждането на допълнителна трета сюжетна линия – с добри хора. А относно това до каква степен сюжетът представя корупцията, упадъка на политическата класа и разпада на личността в тези обстоятелства, ще се опитам да отговоря с метафора. Когато си зарязал къща и не се грижиш за нея, най-напред пада боята, след това - гредите, тухлите, покрива, стените. На края къщата се срутва изцяло. Това е разруха. Това се случва и с персонажите в романа. Те започват от дребните компромиси, от малките предателства и завършват с тотална деформация. Дребните неща се превръщат във все по-едри, помитат и унищожават. Така е в живота. Човек дори не си дава сметка, че в голяма степен сам създава лавината на своята гибел.

- Дали пък положителните образи не ни липсват в реалния живот, та затова на някои сценаристи да им е трудно с описването им за екрана? Или по-кратко: защо ни се струва, че не ставаме по-добри?

- Напротив. Винаги подкрепям тезата, че човек е изначално добър. За съжаление, околната среда му влияе – и ако е слабохарактерен, може да го манипулира съзнателно или несъзнателно в отрицателна посока. За това особено много допринасят средствата за масова комуникация, които отдавна са деформирани да търсят на всяка цена печалбата, а не обединението на хората. Ако едно нещо не е сензация, клюка, скандал – то не се продава. Добрите хора от реалността обаче не са добра основа за подобно отпушване на социалното напрежение. От друга страна драматургията и в театъра, и в киното се изгражда основно върху описанието на религиозния процес на инициацията - тоест проследяването на добрия човек, който извършва грешки, но накрая ги осъзнава и се покайва. Когато славим доброто от самото начало до края на разказа – това вече не е драматургия, това е ода. В този смисъл и в медиите, и в зрелищните изкуства рядко в центъра на повествованието стои положителният персонаж. И се получава затворен кръг – човек иска да вярва, че хората са добри, но околната среда, доминирана от медиите и от произведенията на изкуството, непрекъснато му натрапва, че не са.

- Защо, според вас, така нареченият преход се оказа безкраен, кои са най-фрапиращите "грешки на растежа" от 89-а до днес? Ясно е, че темата е за многотомник, но отговорете от вашата камбанария на артист.

- Основната грешка беше пълното отрицание на всичко постигнато през предишните 45 години. Втората – идеалистичната представа, че капитализмът е панацея за всичко негативно, което всъщност е резултат от мисленето и поведението на самите нас. Третата: случи се пълно потъпкване на законността и държавността. Под предлог, че личната свобода е най-висша цел на съществуването. Независимо дали чрез нея нарушаваме свободата на ближния. Мога да изброявам още. Но най-страшното е, че като се хвърли поглед назад във времето, грешките са същите като съпровождащите строежа и на социализма след 1944-та, и на следосвобожденска България след 1878-ма... Ние очевидно нямаме нито историческа памет, нито желание да се учим от грешките си.

- Какви хора сте срещал по пътя си?

– Не мога да кажа, че съм „работил" с големите имена. По-скоро съм имал шанса да се докосвам до тях. Гордея се с факта, че бях първият българин, който през 1990-та направи във вестник „Култура" и списание „Киноизкуство" пространни интервюта с Тед Кочеф, Милчо Левиев, Джон Карпентър, Енцо Сичилиано, Роджър Корман и десетки други световно значими имена. Тед Кочеф тогава за пръв път прояви интерес към България. Прекарахме часове у дома му. Милчо Левиев още не беше започнал концерти у нас. Общият ни приятел, продуцентът Харисън (Ред) Рийдър и аз организирахме първата му изява – беше в неотоплената зала на плевенската опера. Ромите бяха откраднали всички табели по пътя и в тъмницата вместо за Плевен, завихме за Ловеч. Нямаше джиесеми, закъсняхме с половин час, а Милчо зъзнеше и чакаше, не искаше да започне без нас. С Енцо Сичилиано – брилянтен писател, драматург и критик – ни свързваше топло приятелство до самата му смърт. Все се каня да публикувам кореспонденцията ни, в която има невероятни неща за общата им работа с великия италиански режисьор Пиер Паоло Пазолини, както и с Алберто Моравия, Елза Моранте и други знаменити писатели. Култовият режисьор на филми на ужасите Джон Карпентър – гледали сме неговите „Хелоуин", „Бягство от Ню Йорк", „Нещото" - пък искаше да снима и у нас. А не по-малко култовият Роджър Корман, при когото са започнали кариерата си Джек Никълсън, Френсис Форд Копола, Мартин Скорсезе, Джеймс Камерън и други грандиозни личности, се канеше да го продуцира. По това време карах тримесечния си стаж при Корман и той искаше да му направя календарно-постановъчен план на продукцията. Само че в същото време новите повели на демокрацията в България били да се раздържави Киноцентъра „Бояна" – и като се появих в София с мисията от Корман, разбрах, че току-що са били уволнени над 3000 души. И мисията стана „невъзможна", ама без Том Круз. Иначе през годините съм бил в международни журита - примерно с големия полски режисьор Кшищоф Зануси („Годината на тихото слънце", „Структурата на кристала"), с изящната английска актриса Сузана Йорк („Уморените коне ги убиват, нали!?", „Джейн Еър"), с идейния автор на датската „Догма'95" Могенс Руков, сценарист и редактор на почти всички филми на Ларс фон Трир, Томас Винтенберг, Сузане Биер. По време на фестивала в Тел Авив през 2004-та с Ричард Гиър обикаляхме като „посланици на добра воля" Западния бряг и ивицата Газа. Изнасял съм лекции в съвместни панели с дизайнера Алекс Макдауъл („Боен клуб", „Терминал", „Специален доклад"), с продуцента Мартин Браун („Мулен руж", „Ромео и Жулиета") и сценариста Пол Шрайдър („Шофьор на такси", „Разяреният бик"). Връчвал съм званието „доктор хонорис кауза" на Едуард Олби, Дейвид Линч, Роналд Харууд... Най-важното, което е останало в съзнанието ми от тях, е, че не се правеха на „велики". Нито един не беше надменен, самовлюбен, капризен. А може би просто съм попадал на нормални хора. Чувал съм кошмарни разкази за поведението на световни звезди – и най-вероятно всичко е истина. Но тези, с които Бог ми е предопределил да общувам досега - с много малки изключения - бяха прекрасни, топли, човечни, реални.

- Разкажете по-подробно за общуването ви с Ричърд Гиър - доста холивудски звезди минаха през България, но той като че ли е от по-особена порода...

- Удоволствие е да се общува с личности като него. Ричард Гиър е човек без комплекси и страхове. Освен за политика – това беше част от конкретиката на ситуацията – го запитах как се е чувствал, когато много хора са се опитвали да го уязвят през годините и за актьорските му качества, и за сексуалната му ориентация. Та тогава той ми отговори: „Никога не съм си позволявал да губя енергия за отмъщение или дори за анализиране на причините защо някой не ме харесва. Волята на провидението трябва да се приема, а не да се обсъжда. Тя е еднаква за всички и не би се променила от нашите представи за това кое е добро или зло." Струва ми се, че заниманието с източна философия има изключителен ефект върху вътрешния му мир.

- Докато снимахте "Авантюрата Хамлет" край 7-те Рилски езера чужденците в 70-членния ви екип усетиха ли особената енергия там, въобще бяха ли чували за Дънов?

- Истината е, че чужденците усетиха много повече енергията, отколкото някои от българите. Хората от Щатите, от Коста Рика, от Германия и другите държави бяха изключително осенени - или по-скоро просветлени. Голяма част от тях понякога спираха по време на снимачния процес, за да медитират. Изведнъж усещаха желание да се слеят с природата. Доста от интересните неща около филма са донякъде разказани в него и не ми се ще да ги преповтарям. На други още не им е дошло времето – като например на изключителните езотерични преживявания, докато снимахме материала за Бялото братство, последователите на Учителя Дънов. Най-интересен и досега остава фактът, че нито един фестивал извън България не включи филма дори в най-загубената си паралелна програма. А в същото време един от всепризнатите водещи шекспироведи в света, професор Марк Бърнет от университета Куинс в Белфаст, написа за него цяла глава в последната си книга "Хамлет и световното кино". Тя ще излезе през 2018-та. В България филмът дори не се споменава в изследванията върху съвременното кино. А през 2017-та за него излезе студия от 15 страници в най-престижното научно издание на Университета на Торонто. От 2016-та е включен в задължителния списък на студентите в Националното училище за кино, телевизия и радио на Сидни. Специалните му прожекции от 2010-та досега във филмотечни и университетски програми преминаха при препълнени салони в Израел, Норвегия, Аржентина и Узбекистан. В този смисъл езотериката продължава на всички нива. И в моя живот, и в този на филма.

- Ще повдигнете ли поне още малко завесата...

- Не бих могъл. Ненапразно езотерика означава „тайна". Нейното нарушаване е винаги свързано с последствия, които не бих искал и не бих могъл да нося, докато не му дойде времето.

- Защо в България се "правят", че не забелязват "Авантюрата Хамлет"?

- Ами, струва ми се, че основната причина е в неговата синкретичност. Това, че не е нито изцяло документален, нито изцяло игрален, нито дори изцяло експериментален филм. Той не се вмества в жанровите или стилистичните рамки, които сме свикнали да използваме. Но нима нашият живот не е едно непрекъснато жанрово, смислово, стилистично преливане? Синкретизмът е повсеместно всекидневие. В изкуството обаче на него често се гледа като на недоразумение. И вината за това не е на зрителя.

- В НАТФИЗ кипи активен живот - може би както никога досега. Но как се отнасяте към студентите, които прекрачват прага на Академията, без да са чували, примерно, за Апостол Карамитев, да не говорим, че не са гледали и филмите му...

- Отнасям се с топло бащинско чувство, защото знам добре колко е трудно в момента дори на най-будните деца да изплуват от тинята на всекидневието. Те са залети с потоци от погрешна информация, а в много случаи с потоци целенасочено погрешна информация... С фалшиви новини, с измислени „риалити" герои, с треторазредни, петоразредни и десеторазредни „творби" и „звезди" на българското и световно изкуство. И в 99% от случаите нито семейството, нито училището, нито приятелската им среда ги подпомагат в желанието им да надскочат себе си. Точно в това виждам мисията на Академията. Ние сме тук, за да им помогнем да осъзнаят ценностите, които могат да им бъдат пътеводен ориентир до края на живота. Няма как да изискваме от едно дете на 18 да знае кой е Айзенщайн, когато никой никога не му е споменавал това име, нито пък има къде да гледа филмите му. А може би и вече няма нужда да ги гледа. Сто години след Айзенщайн животът и медийната среда са толкова различни, че самият Айзенщайн, ако беше тинейджър днес, може би нямаше да ги гледа. Така че смених целия модел на преподаване в Кинофакултета. Първата година реално цели да запълни липсите, да даде на студентите поне стартова позиция за осмисляне на професионалното развитие, в което ги обучаваме.

- Какво се случва в театралното и кино образование по света?

- Кино образованието се променя радикално и с изключително бързи темпове. Преди 20-30 години беше изключително трудно човек да заснеме филм – да си намери камера, лента, монтажна мовиола, лаборатория. Да се заснеме филм беше чудо. За да се заснеме филм сега, е необходим само един телефон. И пак преди 20-30 години беше изключително лесно филмът да достигне до публика – нямаше хиляди телевизионни канали, нямаше интернет платформи, нямаше компютърни игри... Сега и най-добрият филм има една свръхзадача: как да стигне до зрителя. Правенето на театър не се е променило много през последните пет хиляди години. Но ситуацията около достигането му до публиката не е много по-различна от тази в киното и телевизията.

- Кои са вашите учители? Имате ли екстравагантни студентски истории?

- В най-абстрактен план и в определена степен всички големи световни и български философи, учени и творци са ми учители. Нямам много истории поради простата причина, че не се опитвах да оползотворя студентските си години в денонощни купони. И не съжалявам за това. Времето, което отдадох на ученето, ми върна всичко като личност и професионалист.




www.standartnews.com © всички права запазени