15:05

08.09.17

15002

0

0

0

Димитър Баненкин: Коко Азарян ми даде роля, когато бях на 10

от Албена Атанасова |

Димитър Баненкин: Коко Азарян ми даде роля, когато бях на 10

Ако работиш за мечтата си, тя се сбъдва, казва топ актьорът

Той отдавна не е човекът, който прави равносметки - дали е придобил навици и стил на европеец, дали е останал българин. Преди няколко години продаде бизнеса си в Германия -въпреки завидното си социално положение там, постигнато с характер, чар, труд и заеми, за да се върне към любимото си изкуство тук. "Прибрах се, за да получа това, което не можеше да ми се случи в Германия - да бъда актьор. Затова съм много щастлив, чувствам се прекрасно", споделя Димитър Баненкин от класическата генерация на 90-те. Сега той отново прави достойно-впечатляващо-зрелищна роля. Неговият Нено Колев е велможата от червената буржоазия в "Дамасцена" - сагата на сценаристката продуцент Мария Лалева и режисьора Тодор Анастасов за сбъдването на българската мечта в Розовата долина. Филмът разказва чрез съдбата на героите си за 50 години от нашата история - половин век, наситен с уникални страсти и събития. Голямата тема е за личния избор, за чистота на морала и душата - както на дъното, така и на върха. Премиерата на "Дамасцена" ще се случи до края на октомври.

- Господин Баненкин, какво се запитахте за героя си, след като прочетохте сценария на "Дамасцена"?
- Как се играе подобен човек? От къде да тръгна? Той е събирателен образ на червената буржоазия. Иска всичко. Без значение с какви средства ще го постигне. Ако не беше толкова алчен, можеше да направи чудеса. Прототипът на моя герой е жив и до ден днешен. Всяка година посещава празника на розата в Скобелево. Но точно, когато снимахме, не се появи. Покрай него обаче започнах да се интересувам от историята на розовото масло в България. До този момент не знаех нищо – кой го е възродил, как е тръгнало всичко отново.

- Вашите представи за сблъсъка между червената и синята идея?
- Моят дядо Динко Баненкин – аз съм кръстен на него, е убит от фашистите. Той е бил кръчмар, а в заведението му в Пазарджик се хранили ремсистите на града. Около масите се събирали будните и прогресивните. Винаги е така: най-младите са най-борещи се, а комунизмът е бил социалната идея, блянът за по-човешко бъдеще. Полицаите три пъти са правили обиски в къщата ни, а на четвъртия път открили листовки и откарали дядо ми в Пловдив. Докато го разпитвали, за да издаде имена, явки и свръзки, му чупели краката, ръцете, изтръгнали му ноктите и езика. Баба ми разказваше, че когато отишла да прибере трупа му, не е успяла да го познае. Но освен червена, имам и синя линия в родословните дървета - бащата и чичото на майка ми са били в лагера в Белене. Във фамилията обаче имаше негласно споразумение да не говорим за политика. В онези времена имаше хора, които притежаваха всичко и други, които нямаха нищо. Баща ми ни напусна, когато аз бях на 19, а сестра ми на 23. Класически вариант – ожени се за секретарката си, и досега са заедно, да са живи и здрави. Та когато дойде време да кандидатствам – а знаех, че трябва да вляза във ВИТИЗ и нищо друго не ме интересуваше, татко каза: „Мога да ти помогна за Факултета по журналистика в Университета". Подобно предложение обаче не ме вълнуваше.

- Когато настъпват промените през 1989-а, какво се случва във филма с вашия Нено Колев: от "другар" гадняр не се ли превръща в по-добър, по-сговорчив човек?
- Става безразличен, озлобен, депресиран. Няма по-лошо от това. Той вижда, че неговият свят, в който е инвестирал толкова много, рухва. И в същото време опонентът му Течо, на който преди години е отнел почти всичко, сбъдва мечтите си.

- Какви бяха емоциите пред и зад камерите на "Дамасцена"?
- Имаше страхотна атмосфера – снимахме през различните сезони и бяхме заедно почти цяла година. Общуването беше сърдечно. За себе си открих Симона Халачева и Неда Спасова, които дебютираха в "Дамасцена", но със сигурност ще са новите звезди в седмото ни изкуство. Весо Плачков е много приятен като партньор, за Любо Чаталов няма какво да говорим: голям, много голям. Дълго време киното го беше забравило. Открих Траян Гогов от пловдивския театър – прави прекрасна роля, много е добър. Сигурен съм, че го чака страхотна кариера. Ние, артистите, сме егоцентрици. Обичаме да ни хвалят, но обичаме и да ни казват какво не правим добре. Ако режисьорът не те критикува, има нещо съмнително. До кастинга не познавах Тодор Анастасов, нито пък авторката на сценария Мария Лалева. В началото дори бях резервиран. Но се успокоих, когато разбрах, че Тодор е готов като режисьор, че е наясно как ще ме води по време на снимките – ако ме избере, разбира се. Правенето на филм е взимане и даване – режисьорът ти дава, ти му даваш, всеки взима от другия. Иначе става скучно. Не обичам режисьорите егоисти. Тодор е готов на всичко за актьорите си. Та след като се зарадвах, че ме избраха, остана да уточняваме размера на хонорара. И тогава се случи нещо, което надали се е случвало на друг колега у нас. Мария Лалева, която е и продуцент на филма, ме запита какъв хонорар си представям. Назовах сумата, а тя ми отговори: „Ти си ми много важен. Твоят персонаж е много важен. А ти си скъп". И ми даде още по-голяма сума. Това е и първата родна продукция, в която платиха и репетициите. В България моралът на плащане е катастрофален. Има колеги, които с месеци не успяват да си съберат парите от участия. И затова се съгласяват да играят за хонорари, които аз бих отказал. Това е борба – дори 150 лева в повече биха били крачка напред в нея. Мога да казвам "Не". Това е моето лице. Аз работя с него.

- Ще има ли хепи енд в сагата?
- Да. Защото "Дамасцена" показва на хората, че не бива да спираш да мечтаеш. И ако работиш за мечтата си, тя се сбъдва. Моят герой просто се оттегля – със стъпката на 70-годишен човек.

- Как го изиграхте точно това?
- Ами актьорът е крадец. Това е най-хубавото на занаята ни. Обожавам да наблюдавам хората и да крада. Докато снимахме, в Павел баня дойде стар приятел – български художник, който живее от дълги години в Германия. Много готин човек, с дух, с физика – тича по 10 километра на ден. Та той е на 70-71. През цялото време го анализирах – движения, жестове. И после го „използвах". Преди време ме срещна Теди Москов, тъкмо беше гледал серия от „Недадените", и ме запита: „Баненкин, къде се научи да играеш така европейски?". Ами гледам много филми, виждам какво правят хората, складирам в паметта си.

- Кои са вашите кръстници в театъра?
- Великите интелектуалци Йордан Радичков и Крикор Азарян. Бях на 10, когато Коко дойде в Пазарджик, за да постави легендарния си "Януари". Явих се на кастинг за сина на Сусо - това беше Иван Григоров. Персонажът беше измислен от Коко и той търсеше подходящото момче. Избра ме без колебание. Радичков седеше в салона на всяка репетиция. Аз излизах в началото на спектакъла, по средата и на финала. Тогава получих и първият си урок по театър, който не забравям и досега. Когато седях в кръчмата и си въртях главата, за да реагирам на репликите на актьорите, Коко ми казваше: „Абе, Митко, моето момче, престани с тия маймунджулъци". И до ден днешен съм в потрес, когато видя колеги, които на представление правят маймунджулъци, за да привлекат вниманието на публиката, докато някой друг води действието. Е, няма по-лошо от това.

- Вие решавате да изберете свободата още преди избухването на домораслата демокрация - по това време публиката вече загърбва спектаклите в театрите, за участва в тези по площадите. Всъщност защо го направихте?
- През 1989-а тръгнах към Германия по-чисто икономически причини. С милия Чочо Попйорданов, светла му памет, много го обичах, получавахме по 120 лева заплата като „млади специалисти" в Малък градски театър „Зад канала". Тези пари на мен ми стигаха до 10-то число, а него – до 5-то, защото харчеше доста за питиета. Не го казвам с лошо чувство – Чочо беше прекрасен приятел и колега. Но това беше нашата действителност. Майка ми се принуди да замине в Крумовград, където започна работа за двойно повече пари – имахте заеми, кредити, жилището ни не беше изплатено. Вярно, че плащахме съвсем малък държавен наем, но така или иначе, беше трудно. И реших, че трябва да замина за някоя немскоговоряща страна – Германия, Австрия или Швейцария. /И аз, и сестра ми, и зет ми сме завършили немската гимназия в Пазарджик./ А и вече усещах, че през следващите 20 години никой няма да има време, пари и интерес за култура. Така и стана. Стигнах до Мюнхен, където през първите три години нямах право да работя и беше много тежко. След това нещата се промениха и тръгнаха. Избрах ресторантьорството, защото ми даваше възможност да общувам с много и интересни хора. В един момент вече имах няколко заведения. До България си дойдох само веднъж през 92-а, за да сменя паспорта си. През следващите 9 години не съм се прибирал – просто не изпитвах необходимост. Майка ми и сестра ми идваха редовно при мен и разказваха страхотии – за престъпленията, за недоимъка, за почти купонната система. Носталгията те превзема, когато си далеч от близките си, когато нямаш с кого да споделяш емоциите. А аз нямах проблем с това. Имах много работа, бях зает с развитието на бизнеса си, исках да постигна определена социална представителност, да придобия възможността да печеля парите си по почтен начин. Имах стратегия и я следвах стъпка по стъпка.

- Сега какво ви дразни в любезното ни отечество?
- Сега времената са съвсем други, няма място за сравнение. Но все още толкова много политици си позволяват да крадат. Има някаква драматургия, чиито детайли не са ми ясни. И то не защото съм аполитичен. В джоба на нацията дрънкат малко пари, а въпросните господа искат да й ги вземат и тях. Не мога да разбера тази алчност. Не искам и да я разбирам. Другото, с което не съм съгласен, е новият шовинизъм. Наскоро прочетох някъде: България за българите. На какво ви прилича подобен призив? Може би на някои нацистки лозунги. Ние сме 6 милиона. Нима ни е страх от 2000 бежанци? А и те хич не искат да остават тук. Ако аз съм сириец от Латакия – живял съм там – имам жена и дете и до къщата ни падат бомби, какво ще направя? Ще ги грабна и ще тръгнем към Европа, естествено. Я си помислете – един милион българи емигрираха без да има война. А дали вече не са и два милиона? Защо немците приеха бежанците? Аритметиката е много проста – половината от милиона бежанци са квалифицирани и могат да попълнят празните работни места. Проблемът е с тези, които имат лоши намерения. А ние защо постоянно хулим ромите? Кой чисти София, кой сменя сега паветата по „Дондуков"? Идете да видите – ромите. Кой да върши тази работа. Ама крадат! Вярно е – някои крадат. Но нима българите не крадат. Светът се променя. Когато гледам мачовете на Байерн Мюнхен, виждам на стадиона хора от различни раси. А нима в Ню Йорк няма „малката Италия" или „малката Одеса"? България няма да изчезне. Но трябва
да престанем да се жалваме от всичко. Опияняваме се от самосъжалението си. Другите се борят срещу проблемите си, а ние им се любуваме. Не е редно сами да отнемаме вярата си. Все пак съм оптимист.

- Има ли, според вас, развитие в културата ни?
- Много ми се иска да има. Когато се прибрах от Германия, гледах всичко в театрите – и добрите, и лошите спектакли. Дори отидох при Пламен Марков в Академията, за да опресня знанията си. Така прави всеки, уважаващ себе си актьор, който не е играл 20 години. Сега вече не гледам всичко в театрите. Киното у нас е нещо много особено. Кои са почтените в него? Със сигурност - изцяло частната продукция "Дамасцена". Със сигурност - Стефан Командарев. Преди началото на снимките на "Посоки" ни каза: "В момента мога да ви платя само толкова, а след това, когато тръгнат нещата, ще получите още". Така и стана. Ако беше някой друг, щеше да си прибере допълнителните суми, защото вече бяхме приключили. Най-притеснителното обаче и в киното, и в театъра е, че добрите режисьори са съвсем съвсем малко. А актьорите ни са прекрасни.

* * * * *

Във ВИТИЗ го приемат втори от 3500

Баненкин кандидатства във ВИТИЗ без да ходи на частни уроци. Изпраща сестра си в София, за да види дали е в списъка на късметлиите. Тя започнала отдолу нагоре - 3500 човека. Открила го втори - вече с омекнали от страх колене. Първи е Момчил Карамитев. Митко започва да играе по театрите още като студент. С Деси Стойчева са двойка в продължение на три сезона в "Нерви за любов" на Кирил Топалов в "199". В Младежкия участва в "Упражнения за пет пръста" и във "Вива Академия". Когато завършват, там има само едно място - остава Момчил Карамитев. Баненкин отива по разпределение в Пазарджик. Но не се оплаква - прави прекрасни роли. Докато не идва Ники Ламбрев и го вика в театър "София". После с група колеги решават да правят различно изкуство и създават "Зад канала". Но точно тогава Баненкин заминава за Германия. Вече се е разписал с две роли в киното - в "Място под слънцето" и в "Под игото". Снима с най-големите - с Калата, с Парцалев, с Митко Буйнозов. Разписва се и в десетина постановки на Телевизионния театър, в детски предавания, в мюзикъли. Никога не се натиска за роли и му е скучно да играе Добрия.

Върти ресторанти в Германия

В Германия Баненкин дори не се опитва да се присъедини към някоя трупа. Като човек, който първо мисли, а после действа, е наясно, че в Германия няма как да се занимава с театър. „Една от основните мисии на актьора е да възпитава публиката, като отправя послания на разбираем за нея език - това обикновено е майчиният за него. Иначе е много трудно. Щастливците като Санчо Финци са малко - свалям му шапка", споделя той. Веднъж среща български режисьор, който продава билети по една марка на Александър плац – талантлив и добър човек, който не успява да направи нищо повече. Уважаван и постоянен клиент в един от ресторантите на Баненкин му предлага да преподава актьорско майсторство на социални педагози - искали хората да се поочупят, да се освободят от задръжките си пред публика. Митко прави концепция и води лекции два семестъра. Друг пък продуцент на известен самодеен театър го кани да стане Мак Мърфи в "Полет над кукувиче гнездо". Баненкин решил да си начеше крастата, подготвил текста за първата репетиция и разцепил секундата на предварително обявения час. Хората обаче закъсняли с по 30 минути. На другия ден – същата история. На третия – без промяна. И българинът, който е маниак на точността и педантичността в немски стил, се отказва от „проекта". Затова пък в джаз кафенето на Баненкин в Мюнхен всяка събота правят концерти и постоянно организират изложби на млади художници.




www.standartnews.com © всички права запазени