07:20

13.02.18

13733

0

0

0

Фамилията на баба Дека, в която винаги има място за още деца

от Мария Касимова-Моасе |

Фамилията на баба Дека, в която винаги има място за още деца

Историята на семейството на баба Дека е част от кампанията на "Верея" "За повече здрави семейства". Кампанията има две основни посоки: да покаже как съвременното българско семейство се справя с различни предизвикателства и въпреки това остава здраво, и да разкрие семейната терапия като една от възможностите за запазване на семейството.

Всякакви размери обувки. Идеално чисти, от бебешки през детски, та до удобни и ортопедични за възрастни. Подредени по конец до вратата, следващи по големина, готови за обуване. Поне осем чифта - ей така, на пръв поглед!

Това е първият белег, по който се ориентирам, че влизам в дом, населяван от много хора, при това от пет-шест различни поколения. Логично, и домакините, които ме посрещат, са три - Тяна, Елена и баба Дека.

С Тяна вече сме в контакт, досега само онлайн. Дошла е да ме вземе от мястото на срещата ни, за да ме заведе в дома на майка си Елена, който е нещо като щаб квартира или кораб майка за всичките още двайсет "най-близки" членове на тяхното семейство. Красива, мека и някак особено одухотворена е. Когато й го казвам, свенливо ме парира с обяснението: "Оооо, не, просто пак съм бременна и постоянно ми е лошо, затова и изглеждам така!".

Пак?... Ами да, оказва се, че въпреки своите малко над трийсет години Тяна и съпругът й Иво чакат трето дете. Според семейната калкулация то трябва да е номер двайсет и три по реда на появяване във фамилията. Преди него, някъде през април, като номер двайсет и две, следва да се роди друго семейно бебе - второто дете на единия от тримата братя на Тяна - Иван.

Започнахте ли да се обърквате? Чакайте, чакайте - има още народ в разказа! И за да не ви объркам още в началото с кичестото родословно дърво на тази многобройна фамилия, нека направя уговорката, че ще я наричам "семейството на Баба Дека". Не само за улеснение, но и защото точно баба Дека - моята трета домакиня в тази среща - е

човекът, около когото се завъртат всички останали - децата, зетьовете, снахите

внуците и правнуците. Изправена, със стойка на войник, преминал през много битки, с бистър ум и ведро чувство за хумор, баба Дека изобщо не изглежда като човек на осемдесет години. А и определено не е "сдала властта", защото тихо, но настойчиво дава нареждания на дъщеря си Елена да ме покани в хола и да ме настани на най-удобното място. Елена реагира съвсем като добра дъщеря - мълчаливо приема наставленията на майка си и с усмивка и смигане ме приобщава към обичайния семеен тон, според който на баба Дека не й се противоречи.

Движим се тихо из къщата, защото точно в този момент в съседната стая спят две от общо петте внучета на Елена и правнучета на баба Дека. Щастлива, че съм запомнила част от членовете на семейството, шептейки предполагам, че това са двете деца на Тяна. Не, оказва се, че тях ще видя по-късно, когато татко им ги доведе от градина и училище. А пък спящите оттатък красавици всъщност са двете дъщери на Ставри - първият брат на Тяна, който е и първият син на Елена и нейния съпруг, и - респективно - един от шестте внуци на баба Дека.

Струва ми се, че вече е направо наложително да сложа малко ред в тази своеобразна и доста нетипична за съвременното българско семейство родствена завързаност. И така:

Баба Дека, чието цяло име е Седефка, е от Радомирско. Тя и починалият й вече съпруг имат две дъщери - Елена и Станка. Станка има двама сина, а Елена - едно момиче и три момчета. Първо се ражда Тяна, когато майка й е едва на двайсет и три. Година и осем месеца след нея се появява брат й Ставри, а точно година и осем месеца след него в родословието на семейството се записва и Иван. Така по тогавашните стандарти на двадесет и пет години Елена вече е многодетна майка. Както обичат да се шегуват в семейството, всички тези деца са непланирани. Планиран е единствено... изтърсакът Дидо. Той пристига на бял свят като осъзната и реализирана от родителите си мечта да имат малко детенце у дома, когато останалите са на път да излетят от гнездото. В годината, когато малкият й брат се ражда, Тяна е абитуриентка, двамата й братя са гимназисти, а майка им Елена е на четиридесет години. Дидо е и конкретната причина Елена да спре работа и да остане у дома да се грижи за децата, докато съпругът й летец продължава усилено да работи. Наложителното му отсъствие по служба и без това се отразява на хлапетата, така че семейният съвет решава Елена да поеме основната отговорност по възпитанието и отглеждането на наследниците. Както самата тя твърди, не й е било трудно да се откъсне от навика на ежедневния работен график, защото винаги е можела да разчита на помощта на майка си. От нея е научила, че грижата за децата е от първостепенно значение, а дали тя ще те превърне в ограничен откъм контакти и интереси човек, си е лично твоя отговорност. Самата Елена не изглежда като отегчена от гледане на деца жена, напротив. Излъчва спокойствие и женска удовлетвореност, домът й е подреден и уютен, вози внуците си на колело, измисля им игри, а

в ръцете й децата магически се успокояват

Имам възможността да се уверя в това с очите си, когато час по-късно от съседната стая ще се чуе детски плач и в хола при нас ще се появят гушнати у баба си малките дъщерички на Ставри. От няколко дни са на отглеждане тук, заради грипната ваканция. Пък и каката вече е с лека температура и мълчаливо ни гледа с плувнал поглед, докато Елена чевръсто поставя термометър под мишничката й.

"Май само дъщеричката на Иван няма да видиш този път - казва ми Тяна. Тя е много красива, екзотична красавица е - майка й е наполовина виетнамка, наполовина българка."

Покрай тази интересна подробност в рода питам как се чувстват "пришълците" във фамилията и вписват ли се лесно в нея. Всички са категорични, че зетьовете и снахите нямат проблем с адаптацията и заедността в семейството. А и баба Дека автоматично ги приобщава под крилото си,

включва ги в ежедневния списък с деца за обичане

и наблюдение и, както си му е редът, увеличава количеството дневно сготвена храна така, че да има за всички по всяко време.

Всъщност освен на генерал по семейните дела, на баба Дека е възложена и ролята на основен артелчик. За да я изпълнява както се изисква по родови устав, тя ежедневно готви. Пазарът не е нейна грижа, въпреки че разходката до близкия супермаркет е задължителна като наряд - как иначе ще се сеща как да разнообрази менюто на големите и малките, които тя естествено нарича с общото "децата". Майсторка е на тестените лакомства, но с тъга отбелязва, че "нема вече кой да ги яде, защо всички постоянно са на диета". В месенето няма кой да я замени, домашните й соленки са семейна реликва, а по Коледа като нищо завърта по четири-пет пълни менюта с все погачите с паричка за всяко от подсемействата. Някога, когато била снаха в дома на свекърите си, Дека се научила на две важни неща: да върти къща и да живее, обградена от много хора. Самата тя имала двама братя и една сестра, от страна на мъжа си се сдобила с цели пет зълви. В годините, разбира се, всички се пръснали, но общият семеен дух останал, въпреки спорадичните малки фамилни караници за несъществени неща. Когато на свой ред дъщерите й станали майки, децата им ходели на градина и училище близо до софийския дом на баба Дека и дядо Иван и така естествено свикнали да се отбиват у тях. Пък и бабата и дядото активно помагали - кога с взимане от градина, кога с ходене по родителски срещи, кога с отглеждане и писане на домашни.

Животът, както знаем, е събирач. В случая със семейството на баба Дека е свършил наистина добра работа по събирането, защото по стечение на обстоятелствата днес всичките деца на Елена живеят и работят в радиус от стотина метра едни от други. Тяна е собственик на козметично студио, почти пред него се намира ресторантът на единия й брат, а денонощният фитнес на другия е на три минути пеша. Във въображаемия център на тази окръжност се намира апартаментът на Елена и съпруга й, където понастоящем живее и баба Дека. Съвпаденията продължават: в сградата, където работи Тяна, се намира и частно училище с гимназия. В началния курс учи синът й Андрей, който е на осем години, а пък шестнадесетгодишният й брат Дидо е гимназист пак там. "Така

чичото и племенникът са нещо като съученици - смее се баба Дека - и един друг се гледат, кога нема кой!".

В това семейство обаче винаги "има кой".

"Аз не знам какво е да нямаш на кого да си оставиш децата, да няма на кого да разчиташ, защото при нас дори не си звъним да се питаме може ли да ги вземат - признава Тяна. Направо, когато се наложи, оправям ги, пускам ги във входа на майка ми и й звъня да й кажа да отваря, че се качват. Изненадвала съм се, когато чуя мои приятелки да се притесняват, че може би родителите им имат "други планове" и няма как да гледат децата им - у нас това никога не е било."

"Децата са най-важното нещо - обобщава баба Дека - защото гледай и сега - все има некой да дойде, да мине, да ти разкаже нещо, да му туриш да яде... То аз си знам горе-доле кой какво обича, на какво се мръщи, знам ги в какво настроение са, понекога ми споделят некакви техни неща.

Най-важното в семейството е да не се сърдиш дълго

и да мислиш напред, за хубавото, не да въртиш лошото. Така заедно много по-лесно се живее."

Старите хора имат способността да казват обикновени неща по особено мъдър и запомнящ се начин. Тяна обаче помни от баба си най-вече меката строгост. "Бях сгодена вече с Иво, с когото сме гаджета от ученици, живеехме заедно на последния етаж на тогавашната ни къща, а баба ми не пропускаше да ме пита къде отивам и как така съм без Иво, ако ме види да напускам двора сама. Много следи за морала тя! С татко по това са партия - той също държи, ако някой от нас ще живее с някого, да се направи годеж. И в онова малко жилище на последния етаж на старата ни къща сме живяли "оборотно" и аз, и двамата ми братя с жените си. И баба все ни е държала под око. "

В този дом детският смях и плач е даденост. Той не им пречи и когато се събират по празници в "тесен семеен кръг" от... двадесет и един човека, без да броим двете проектобебета. Когато ги питам как се събират чисто физически всички заедно за вечеря например, делово ми обясняват кое къде местят, кои маси се разпъват, къде се подреждат столовете и как се прави детска маса за най-малките. Те от раждането си са свикнали да са заедно на семейни събития, търсят непрекъснато, а търчането из апартамента не смущава никого. В тази така голяма фамилия разведени няма. "Всички са си с половинките, разделени немаме - всички са у кюпа!"- смее се баба Дека. За добрата атмосфера в домовете им помага фактът, че са расли винаги обградени от много народ. "Така се учиш да се съобразяваш с другите, както и да извоюваш меко и те да се съобразяват с теб - смята Елена."

"Мен пък нашата заедност ме е научила и на още нещо важно - да мога да поискам помощ, когато това се налага, и от други хора, не само от семейството си, които така или иначе винаги са зад мен." Това ми казва Тяна и твърди, че

хората винаги са готови да помогнат, просто трябва да не се притесняваш да ги помолиш

Като представител на онези упорити чудаци, които предпочитат да изорат света, но не и да потърсят човешка помощ, истински се изненадвам от това. А всъщност Тяна е права - възпитана е да обича и да се доверява на другите, затова и обикновената, така забравена човещина не й е чужда. Това е причината в този дом да чуя и още нещо, което рядко се отронва днес от устата на средния българин -

"Адски е готино да си женен!"

То и няма как да е по друг начин за Тяна - любовта, споделеният живот и общият път напред са ценности, с които тя и братята й живеят от раждането си. Всеки един от тях знае, че най-важната му мисия като родител е да подкрепя децата си в техните интереси и решения. Не мислят, че задачата на семейството е непременно да осигури частно училище или апартамент на наследниците си, а да им даде обич, свобода да бъдат себе си и увереност, че могат да постигнат всичко, което поискат. Емоционалната интелигентност е ключът към постигане на всички цели и в осигуряването й - съзнателно или не- са заети всички членове на това семейство - от бебетата до своеобразния стожер на рода баба Дека.

В края на срещата ни, малко преди да си тръгна, баба Дека кротко и на четири очи ме разпитва за моето семейство. Казвам й притеснено, че сме далеч по-малко, а пък тя съчувствено ме потупва по рамото и отсича: "Нема страшно! Прибираш се, чакат те, а я влезни самичка в един апартамент да видиш дали ще ти е добре!".
"Няма да ми е добре, никак" - признавам си аз и си мисля как трябва да звънна на децата си, когато си тръгна оттук. Точно в този момент телефонът на Елена звъни. Ставри е, пита как са дъщерите му, а баба им дава кратък и делови отчет. "Премерихме температурата... спаха добре... малко е топла, да..."

"Кажи, че няма страшно, ще им мине, нашите деца не боледуват много и не стигат до антибиотици", суфлира баба Дека.

На изхода обувките в коридора до вратата са се увеличили с още три чифта - на Иво, мъжът на Тяна, и двете им деца Андрей и Рая. Къщата е пълна, смехът е константа, а баба Дека вече се е разтърчала да слага маса и нахрани огладнелите. Преди да затворя вратата зад гърба си, някак вътрешно усещам едно плахо, по детски искрено желание - да си събуя обувките и да ги подредя в семейната редичка. Сигурна съм, че баба Дека така или иначе винаги готви и за още едно-две гърла. Просто защото тук, в нейното семейство, нито храната, нито любовта са под бройка.




www.standartnews.com © всички права запазени